Д-р Димитър Вачов е отдаден на знанието и посветен на България. Това каза Светлана Петрова, завеждащ отдел „Краезнание” в Регионална библиотека „Проф. Беню Цонев” в Ловеч.

През 2025 г. отбелязваме 170 години от рождението на една от значимите личности в историята на българското образование – видният ловчалия и министър на просветата Димитър Вачов, посочи тя. По думите й със своята всеотдайна работа и визионерски подход той оставя дълбок отпечатък в развитието на училищното дело в България след Освобождението. По повод годишнината Петрова припомня неговия принос и непреходното значение на делото му за българската история и култура.

Димитър Вачов е роден на 30 януари 1855 г. в Ловеч в семейството на дребния търговец Косто Попвачов. Учи в основното и класното училище в родния си град, а през 1873 г. постъпва в Габровската гимназия. Продължава образованието си в Писек (Чехия). През 1876 г. прекъсва обучението си, за да участва като доброволец в Сръбско-турската война. При започване на Руско-турската война (1877) се завръща в Севлиево и става писар на градската управа. След войната заминава за Виена и следва химия, след това се прехвърля да следва в Юридическия факултет в Хайделберг (Германия), където завършва с титлата „доктор на юридическите науки”. Работи в Апелационния съд в Русе и като адвокат в града. След 1899 г. е адвокат в София. Член на Либералната партия. През октомври 1899 г., след идването на власт на либералите, Вачов приема да стане министър на народното просвещение.

По думите на Петрова щом поема министерството, се залавя да уреди още непопълнения училищен персонал. „Привикнал на редовност от младини, Вачов слага в ред министерството, като нарежда на големи и малки чиновници, че трябва редовно и навреме да бъдат на работа, забранява на външни лица да се мотаят в министерството без работа и да остават с часове на разговори, пиенето на кафе и др. Самият той приема редовно посетители и ги изслушва внимателно, преглежда всички преписки и окръжни. Заема се сериозно с преустройството на училищата, подготвя се нов закон. Предприема стъпки за успокоение и доверие в учителското съсловие – изравняват се заплатите на селските и градските учители, решено е да се плащат заплати и във ваканционните летни месеци, дадена е свобода на учителите да избират подходящите учебници”, разказа завеждащият отдел „Краезнание” в ловешката библиотека.

Светлана Петрова каза още, че като министър д-р Вачов има големи неприятности с княз Фердинанд. Князът искал директорът на пловдивския музей да не се уволнява, по негов избор да се назначи директор на народния театър, после на един археолог - французин, от Атинския университет, да му се разреши да прави разкопки в Търново, без да присъстват българските компетентни власти. Д-р Вачов с достойнство устоявал пред княза своите права като министър.

Петрова посочи, че няколко месеца след влизането в сила на Правилника за изпит на околийските училищни инспектори е приет и Правилник за училищните инспектори. „За първи път в Правилника на министър Вачов се поставят условия инспекторите да наблюдават екипната работа на учителите и психичната атмосфера в училищата, религиозното възпитание и участието на учители и ученици в празнични и неделни черковни богослужения. Новост са и изискванията за задължителните училищни градини, чиято дейност инспекторите са длъжни да подпомагат и контролират”, обясни библиотекарят.

По думите на Светлана Петрова министър Вачов има много голяма заслуга по откупуването на зданието на гражданския клуб за помещение на Народната библиотека. През 1900 г. се слага край на нейното скитничество от сграда в сграда и библиотеката се настанява в една от най-хубавите централни части на София, каза Петрова.

Тя допълни, че д-р Димитър Вачов е министър на народното просвещение от 1 октомври 1899 г. до 27 ноември 1900 г. Бил е подпредседател на Великото народно събрание (1886-1887 г.) и председател на 10-ото, 16-ото и 17-ото обикновено Народно събрание.

Светлана Петрова цитира думи, написани от ловчалията след края на Първата световна война в спомените му: „На 66-годишната си възраст живея, за да гледам с мъка как изнемогва отечеството под гнета на правителствата на „културните” велики народи и лакомите съседни народи външно и под гнета на просташкото и безсъвестно правителство на Стамболийски вътрешно”.

„Животът му е пример за родолюбие, далновидност и обществен ангажимент. Споменът за неговите дела ни напомня, че просветата и културата са в основата на напредъка на всяко общество”, коментира Светлана Петрова.